Predpo4itam otkitite otno6eniq!

Хехехе... аз също не влизам в казино, ако разглеждаме отношенията като хазарт, но в случая използвам казиното като символ на случайността при падането на заровете, предопределена от правилата на собственика и реакцията на играещите спрямо тази случайност :):):) Дали умеете да се усмихвате истиски, когато нещта вървят на зле, разбирайки, че всичко е игра или потъвате в чернота, защото за вас няма игра?

ние винаги стигаме до края, въпроса е по кой път и как пътуваме до този край.

Да, дали сме с ведри мисли или навъсени очи :)

Дали мога? Нямам представа, но не спирам да се уча-:)))
поздрави!

Хъм, хич не е лесно да отговоря.Дали мога да губя без да се облея в сълзи?Зависи колко държа на това, което губя.
И да мога, и да не мога - това е положението.Шоуто продължава и от тръшкане полза няма.

Всички се учим и тежко ни, ако някога решим, че сме се научили :):):)

Права си, това е положнието и затова именно няма смисъл от тръшкане. От една страна оценяваме нещо или някого, когато го загубим, но от друга страна нерядко когато загубим нещо, често пъти се оказва, че сме могли и без него... :):):)

Търпение и мъдрост, и много, ама много спокойствие.Ама трудна работа...

много мисля по въпроса и специален постинг написах за болката:
http://compassion.blog.bg/viewpost.php?id=228920
Идеята ти за казиното е подходяща за хората,които страдат от обсесията винаги и при всички обстоятелства да печелят в живота (всичко). Но дори и да печелят точно те не са щастливи, защото развиват алчност и нищо за тях не е достатъчно. А за обикновените хора не мисля, че живота е казино. Те са дисциплинирани и си изпълняват задълженията, но не получават адекватно на труда си и се огорчават. Болката им идва от наличието на очакване. Око даваме без да очакваме връщане (награда) каквото и да получим ще ни направи щастливи. Казино не е живота и от друга гледна точка: не вярвам, че има случайност (зарове). Човек сам избира (дали изобщо да играе, с какво, как, кога, на какво ниво, къде, защо, с кого да играе). Колко много избори правим всеки ден дори не се замисляме, а с всеки избор определяме резултата в зависимост от обстоятелствата и собствение си качества, знания и умения. Сложно... Но много ми хареса идеята за края на нощта и слънцето и усмивката. Първо да кажа, че и в края не вярвам, само нощта е свършила, и че слънцето изгрява е прекрасно, обнадеждаващо. Жалко, че не всеки го вижда или не може да му се зарадва, или даже не осъзнава какво се е случило: нов ден (живот) нова възможност... и най-вероятно ще продължи да си живее пак така (мноооого бавно учейки от неволята само чрез болка), когато съзнателно може да избере радостта.

Смея да поспоря с теб така, просто за спорта ;) Според мен за обикновените хора животът също може да бъде казино, ако започнат да се забавляват докато работят, ако намерят онова, което да ги зарежда в тяхната работа, в нещата, които правят. Да, много работи не са вдъхновяващи, но тогава би трябвало да потърсят нещо друго, което да работят с удоволствие. веднага може да се контрира, че у нас това е много трудно и работим нерядко това, което е изпаднало, макар и да не го харесваме. Но тогава къде отива изборът? Ти написа: "Колко много избори правим всеки ден дори не се замисляме, а с всеки избор определяме резултата в зависимост от обстоятелствата и собствение си качества, знания и умения." Точно така е, compassion. Ако хоратане харесват резултата от избора си, трябва да се замислят защо и да предприемат нещо, или да замълчат, вместо да стоят на едно и също място като оправдават страха си от промяна с всемвъзможни извинения.

Иначе и аз не вярвам в края. Едни го виждат и приемат, други не го виждат и не го приемат... може би те ще продължат да живеят както досега, но може би след като излизат от казиното така съсипани няма да успеят да довършат следващи етап, денят... Но тук се откланяме в доста езотерична посока.

Всичко най-добро, compassion :):):)

но тая работа с казиното - не. Аз не споря, защото нищо със сигурност за "отвъдното" не знам, само споделям с теб някои мои предположения. Ти държиш на идеята за забавлението - детето в теб живее. Аз (поради такова стечение на обстоятелствата) се подчинявах твърде дълго на глагола ТРЯБВА и забавлението все ми убягваше. Сигурно затова от моя ъгъл така виждам...малцина се забавляват, мнозинството просто тихо си работят, някои блясват с открития, творчески постижения или натрупан капитал, други като петли кукуригат, правейки се на политици, а единици се усамотяват и вглъбяват в мъдростта си, оставили света за суетните.
В преден твой постинг в коментар сравних Земята с болница. Душите болни идват в тази болница да се лекуват от много тежки или по-леки болести и напускат едни оздравели, други - не, а трети починали. После идват други болни и така погледнато от страни човечеството винаги изглежда същото болно и непроменено. Може и училище да се вземе за сравнение. Идват тук душите да се учат, да се усъвършенстват, да израстват, но едни едва изкласват основно образование, а други професори и академици стават или мъдри учители на човечеството във вековете. Имам теория: духът избира в кое училище да иде. На други места във вселената училищата са по-лесни, защото има точни правила и трябва само да ги следваш, докато училището на Земята е най-трудно, защото тук имаш право на избор, оставят те на самотек да следваш или не някои правила. Въведени са времето и пространството само като ограничения, а доброто и злото като морални норми за контрол. Целта е, човек сам да се отърси от ограниченията, намирайки свободата си и да достигне хармонията между доброто и злото чрез любов, състрадание (милост) и благодарност. На Земята позитивните и негативните енергии са в непрекъснато противостояние и не трябва позитивната да надделее, а да се намери баланса, равновесието както в отделния човек, който не е нито ангел, нито дявол, така и в рамките на цялото човечество. Определеното "време" на училището изтича. И по-рано вече се е случвало на Земята, когато училището свършва и човечеството загива неизкласило до никъде. Дава му се нов шанс и то пак не издържа в трудното училище. Ще успеем ли сега? Как ти се струва?

това, което си написал "Ако хората не харесват резултата от избора си, трябва да се замислят защо и да предприемат нещо", Анщайн е казал, че е признак на лудост да смяташ, че ако продължаваш да вършиш едни и същи действия, ще стигнеш до различни резултати.
Точно така е, ако не си доволен от резултатите, нещо по пътя не работи както трябва. Трябва да спрем, да наблюдаваме, да си изясним какво е то и чак тогава да направим нужната промяна.
Всеки сам избира модела си за живот има хора, които мислят и живеят в модел "Болинца", други "казино", за мен живота е път, пътешествие, пълно с прикрючения. И понеже аз сама си избирам пътя, мога да си избера път по който ще страдам или път по който ще се забавлявам, в зависимост какво ми е по-важно в момента. Някакси ми е трудно да си представя да се забавлявам в болница, но и това е възможно, разбира се. Лекарите и сестрите го правят. Може би за това не съм избрала лекарската професия ;)

Няма място за спор. Всеки гради своя свят и всеки решава как ще го построи. "Болница" или "Казино" няма значение, стига човек да се чувства комфортно със собствената си представа за света. В интерес на истината представата а "училище" повче мидопада от идеята за "болница", доколкото в една болница хората биват лекувани, докато тук изглежда, че са оставени на самотек. Училището е по-близо до казиното като концепция: идваме, учим се, но от нас зависи дали ще ще се борим за знания или за бележки, дали ще се ядосваме на една четворка и ще гоним на всяка цена шестиците, или ще се стараем да натрупаме познания като намерим зрънцето, което да направи учениято приятно, без да се ядосваме,ако понякога получим по някоя и друга по-слаба оценка. Но дори да приемем концепцията за болница, би трябвало с течение на вековете болницата "Реалност" да се е усъвършенствала и да е подобрила лекарствата, с които действа, апаратурата, така че да лекува по-ефективно, та хората да оздравяват по-бързо и по-пълно. Докато такова нещо като че ли поне на пръв поглед не се наблюдава.

Напълно съм съгласен, че когато нещо не върви значи е необходима промяна. Дори понякога ми се струва, че промяната е по-добре да бъде извършена в движение, дори когато не може да спрем ида се огледаме на спокойствие, защото поне дяваме шанс чисто интуитивно да променим нещата поне малко към по-добро. Е, разбира се, при такава промяна "в движение" може да ги променим и към по-лошо, но поне отчитаме, че тази промяна, не е правилната, и я отмятаме като погрешна, след което пристъпваме към друга. Да, най-добре е да се обмисли какво и как да се промени, тогава резултатите е много по-вероятно да са по-добри. Представата за път е добра, но пишеш: "...по който ще страдам или път по който ще се забавлявам, в зависимост какво ми е по-важно в момента..." Наиситна ли може да избереш да страдаш и кога страданието ти би било важно за теб?

Бях съвсем забравила, че някои "натегачи" се борят за оценки, а не за знания. Те са мнозинството, впрочем. Именно за тях казах, че са суетни "единици се усамотяват и вглъбяват в мъдростта си, оставили света за суетните." В човешкото училище на Земята обаче, аз мисля, че знанията не са основната цел. Егото обича да се кипри със знания, да раздава акъл и поучава. То просто иска да блести и не го е еня дали помага или вреди, важното е да е популярен. Такова знание е частно и конкретно. Истината не се научава така. Аз мисля, че в земното училище се учим на любов към другите, милост, състрадание, благодарност (виж последната част на предишния ми коментар). Мисля, че това е най-необходимото за да продължим заедно във вечността. Тук егоизма властва, завист, боричкане за пари, за слава, почести, признание и т.н. знаеш как е тук, а единствения смисъл е да се научим да обичаме, да бъдем толерантни към другия, да признаем правата му като не по-малко важни от нашите, т.е. да бъдем свободни и да дадем същата свобода и на другите. Слънцето свети за всички. Ако аз дишам, не отнемам необходимия ти въздух. С природата сме в една неразделна симбиоза и не трябва да я унищажаваме. Кога ще го научим?
А за болницата пак се замисли. Не виждаш ли наистина буквалния технически бум около себе си? Колко нововъведения, нови технологии, лекарства...колко смъртоносни болести от миналото сега успешно се лекуват, но не става дума за това. Човечеството напредва само усъвършенствувайки средата ,в която живее, правейки я по-удобна и лесна, възпитавайки ленивци и консуматори, а нивото на моралното му развитие не се е променило и на милиметър. Само нормите се променят във вековете (едно е било красиво и правилно по-рано, сега се кланят на почти обратното), но човекът остава същият жесток, егоцентричен, алчен, агресивен, подвластен на глада, страха и нагона както и в предните векове. Само, когато духът му се извиси и заживее по законите на любовта, само тогава на Земята може да настъпи дългожелания мир, защото човекът ще се е излекувал и освободил от властта на Егото.

много по-познат и близък от коркото можеш да си представиш. Религията дори го проповядва. Ние много пъти сме водени то "Търпи бабо за хубост", "трудно в учението, лесно в боя" или просто не виждаме друга възможност да постигнем целите си без страдание. Да изкарваме прехраната си без да работим тежко.Леки пари?! и т.н. Естествено хората не обявяват - отивам да страдам, но го правят. Жертват се, само защото "няма друг начин". Но когато вярваш, че всичко е възможно тогава всичко става възможно.Надявам се да съм ясна. Що се отнася дали да спреш или да правиш промените в движение, естествено е когато завиваш да намалиш скоростта, но има и такива, които взимат завоите с пълна скорост.Въпрос на стил и опит.

Права си, че сякаш малцина се интересуват от познанието, а не от оценките. Но пък ит това, като всяка крайност, едва ли е толкова хубаво нещо. Я си представи, че в т.нар. земно училище човек се е отдал на усамотение и вглъбяване в познанието и мъдростта, оставяйки, както пишеш света за суетните. На кого са потребни? Да, може да са достигнали мъдрост, но ако не могат да го приложат спрямо другите, е безсмислено занимание. "Тук егоизма властва, завист, боричкане за пари, за слава, почести, признание..." може би само така изглежда на пръв поглед, защото това се набива на очи със своята шумна арогантност, докато останалите хора, за които това не е важно, просто не вдигат шум около себе си, не търсят да се набиват на очи, не ги забелязваме и затова оставаме с впечатлението че ги няма? Граченето на пет-десет врани ще заглуши песента на двадесетина-тридесет славея...

Да, разбирам те чудесно. Така е, пътят на страданието е по-познат за всички ни, но именно това имах предвид: едва ли има условия, при които пътят на страданието би бил по-важен за нас от пътя на лекотата, при условие, че наиситна сме уверени и разбираме, че всичко е възможно.

изборът е между познатото и новото. Ако вървим по стария и познат път (а колко пъти сме чували "Лошо, лошо, ама си го знаем") или се решим на промени, за опитаме нещо ново, да използваме нова възможност и да видим в нея шанса, а не риска. Разбира се, че всичко е възможно - това е един от принципите на тренинга. Но освен това, едно от "най-невъзможните" неща в моя живот скоро ще навърши 17 години. Така, че...

казват, че от дървото понякога не виждаме гората, или гледайки гората, забравяме че се състои от отделни дървета. Прекрасен ден.

значи над другите (които може да са и славейчета и змии.....).
Доброто, мъдростта и любовта никога не са безсмислени и сами за себе си. Това са огромни енергии, които именно правят равновесието на Земята с негативните сили от войни, грабежи, терор, омраза, завист и т.н. Всички сме едно и чувствата, мислите и действията на ВСЕКИ имат значение за ЦЯЛОТО, т.е. всеки е отговорен за приноса си за мира и любовта или за....друго.

според мен няма само черни или бели ситуации и хора. Нима един революционер, който създава революция и война е зъл. Той се бори за свобода, една от най-големите ценности в живота, дори и да заплати с живота на много други. Дали е казино, училище, болница или каквото и да е ние не можем напълно да се освободим от егото, защото то ни съхранява живи. Но е истина, че способността ни да се раздаваме с позитивна енергия на света, е необходимо да я развиваме. Точно за това Бог ни е изпратил с души изпълнени със светлина, за да я използваме в полза на развитието на човечеството. И аз виждам духовно развитие в хората, скрито зад грубите им и страшни маски. Те просто са изплашени...
Беше ми приятно да се включа в този диалог. :)))
Усмихнат и слънчев ден на всички, които пишат тук. :) :) :)

Така е, всичко е въпрос на избор, но за мен пътят на страданието изма смисъл единтсвено за да го преодолеем и да разберем, че едва ли ще ни доведе до нещо добро.

Съгласен съм, че товаса огромни енергии, които са много важни за равновесието в света. Ако монасите и отшелниците по манастирите в света спризчезнат или спрат да се молят, вероятно ще настанат досат сериозни катаклизми. Важното е да не изместваме, да не издърпваме, да не нарушаваме равновесието на енергиите, защото тогава Цялото се вижда принудено да се намеси за да възстанови равновесието, а това понякога се отразява тежко върху нас самите. Въпросът е да разберем във всяка ситуация кога и дали изместваме равновесието и кое от решенията ни би изместило това равновесие. Дали предприемането на действие или изчакването...

Никога нищо не енапълно бяло или напълно черно... Символът Ин-Ян не е случаен :) Не зная дали може да се види духовно развитие у хората, но определено дори в глобален аспект се наблюдава някак усилено търсене от страна на хорат като цяло в тази насока...

Равновесието винаги се измества с всяко наше кардинално решение. Важното е, че така или иначе отново се стига до равновесие, т.е. няма да пропаднем в бездънна бездна и връщане назад може би няма. Действие се предприема след дълго и сериозно вътрешно обмисляне, но много често то става внезапно и сякаш необмислено, но енергиите са си знаели работата и с едно финално избухване нещата си идват по местата, въпреки всички 'за' и 'против'...

Когато направиш добро, изместваш равновесието като един вид го "подобряваш" и не се налага възстановяване, но когато нанесеш вреда, равновесието се измества в обратната посока и тогава наистина се налага неговото възстановяване, а този процес може да не е много приятен. Но е вярно, че в крайна сметка винаги се стига до равновесие; друго яче не бимогло и да бъде.